Търсене
  • Александър Николаев

Йерархията на Смисъла: Ницше, Юнг, Максим Изповедник, и Дънов

Въведение


Дошли са времена в които значението на думата „Смисъл“ не е явнo. Това показва доколко всъщност се е разпаднало нашето разбиране за съществуването ни. Именно по тази причина реших, че е необходимо да разгледам тези въпроси, което ще направя като се обърна към четирима големи мислители, а именно - Фридрих Ницше, Карл Юнг, Максим Изповедник и Петър Дънов.


Ницше


Ницше прилага един биологичен възглед върху човешкото съществуване в който основата на биологичното е волята за власт. Тоест, нашето съществуване може да бъде разбрано като материалното изражение на волята за власт.


За Ницше тялото на човек е изражение на волята за власт. Тази воля за власт е разбрана от Ницше като много по разумна от съзнателния разум на човека, което можем да видим от комплексните механизми, които са нашето тяло. Тоест, нашето тяло е сбора от механизми, които волята за власт е изградила с цел да трупа власт.


Ницше представя нашето съзнателно преживяване като един страничен ефект на функцията на волята за власт. Тоест, нашето съзнателно преживяване е преживяването на малка част от функцията на волята за власт. Следователно нашето преживяване е това, което ни позволява да познаем волята за власт, като я изпитаме.

Волята за власт е абсолютно прагматична. Тоест, това което е смислено за волята за власт е изчерпано от трупането на власт, което в същината си е прагматично. Следователно реалността, разбрана като нашето преживяване, е прагматичната реалност на волята за власт.


Ницше пита – „Каква е стойността на истината?“. Този въпрос има за цел да покаже, че истината като такава няма независима стойност. Тоест, че стойността на истината е в отношение на ценностите на нашите прагматични интереси. Понеже ценностите на всяко същество са основани на волята за власт, става явно, че стойността на истината е равна на стойността на резултатите на истината според прагматичните интереси на волята за власт. Тоест, ако истината ни помогне да достигнем до това, което ценим, то истината е ценна по силата на това, че сме достигнали цененото, а ако истината ни попречи да достигнем до това, което ценим, то истината е вредна по силата на това, че ни пречи да достигнем до цененото. Тази идея може да бъде приложена и върху всичко останало, а заключението е както следва – ценностите са изчерпани от волята за власт.





Смисъла на нашето съществуване е изразяването на волята за власт, защото нашето съществуване е воля за власт. Следователно „смисъла на живота“ може да бъде разглеждан като следването на целите ни в което нашите цели са поставени от нашите оценки, а нашите оценки са основани на волята за власт. Тоест, смисъла е да следваме волята за власт чрез нашите конкретни цели.


Щом ценностите са изчерпани от прагматичните интереси на волята за власт, то става явно, че ценностите са изражения на смисъла. Тоест, че смисъла е оценяването и стремежа към оцененото. Следователно смисленото съществуване е стремежа към нашите най-висши оценки, или стремежа към върхът на йерархията на нашите ценности. Тоест, смисленото съществуване се състоѝ в това да си позволим да се стремим към това, което ценим най-много, а безсмисленото съществуване се състоѝ в това да не си позволим да се стремим към каквото и да било. Тук става явно, че смисъла е оценяването, което е изражение на смисъла, а стремежа е изпитване на смисъла.


Свръхчовека на Ницше е образа на безкрайния смисъл, или на съществото, което непрестанно следва смисленото за него. Според Ницше смисленото за всяко същество е преодоляването на себе си и света в името на властта над себе си и властта над света. Това смислено съществуване е именно едно подсилване на волята за власт и неговият смисъл е изразен чрез смислените желани чувства, които ние изпитваме щом преодоляваме себе си и света, или смислените желани чувства, които ние изпитваме щом преодоляваме препятствия в името на нашите цели.


За Ницше смисъла е прагматичен, а прагматичното е основано на волята за власт. Тоест, нашето съществуване е неизбежно смислено, защото то ни представя една прагматична реалност. Висшият смисъл е трупането на власт, или е следването на прагматичните ни интереси.


Идеалът, или абсолютното смислено съществуване, е непрестанното преодоляване на себе си, което в същината си е отричането на настоящето с цел създаване на бъдещото. Тоест, идеалът е непрестанният стремеж, който е съпътстван от едно непрастанно усещане за смисленост, което може да бъде разбрано като най-желаното усещане което нашето същество може да познае.





Юнг


Моделът на психиката на Юнг ни представя човешката цялост като сбор от Архетипи. Тези Архетипи могат да бъдат разбрани като сборове от чувства, или изражения на оценките, символи, или изражения на ориентацията, и реакции, или изражения на действията. Следователно Архетипите са това, което ни позволява да взаимодействаме със света и дори можем да кажем, че Архетипите са същината на нашето преживяване.


Ако приемем, че нашето преживяване е всъщност преживяването на Архетипите, то става явно, че нашето преживяване съответства на чувствата, символите, и реакциите, които следват от оценяването, ориентирането, и действането. И тук става явно, че Архетипите са прагматични единици, които нашите прадеди са изградили.


Идеите на Юнг изхождат от идеите на Ницше. Тоест, Архетипите са единиците, които следват от волята завласт, като Архетипите се отнасят към различните измерения на волята за власт, или към различните начини по които волята за власт се изразява. Следователно прагматичната реалност, която Ницше предлага, е надградена чрез Архетипите на Юнг.


След като Архетипи могат да бъдат разгледани като Структурата позволяваща нашето преживяване и след като тази структура е колективна, а не просто индивидуална, можем да кажем, че структурата има обективно съществуване по силата на своето колективно съществуване. Тоест, Архетипите могат да бъдат разбрани като обективно съществуващи, което ги прави не просто субективни психични феномени, а ги прави обективни психични феномени. Следователно мога да кажа, че Архетипите могат да бъдат разбрани като „душевни същества“, а не просто като „субективни феномени“. Следователно субективната прагматична реалност на Ницше може да бъде разбрана като една обективна прагматична реалност, която се състои в душевните същества, които са Архетипите.


След като нашето преживяване е преживяването на тези душевни същества, то става явно, че ние преживяваме едно взаимодействие с „някакъв“ душевен свят. И също, става явно, че нашето съществуване е ограничено до този душевен свят. Това е така, защото структурата позволяваща нашето преживяване, или колективният душевен свят, изчерпва нашето преживяване, или нашето съществуване. Тоест, колективният

душевен свят, който изчерпва нашето преживяване, е волята за власт.


Юнг казва, че целта на човешкото съществуване е индивидуацията. Този процес може да бъде описан като интегрирането на всички Архетипи в една цялост, или като интегрирането на всички Архетипи в съзнаваното. Именно това е процесът, който носи смисъл в нашето съществуване. Тоест, смисъла се е крие в интегрирането на душевното. Следователно казваме, че целта на съществуването е индивидуацията и следователно, че процеса на индивидуация е смисъла на човешкото съществуване.


Индивидуацията на Юнг следва от Свърхчовека на Ницше. Тоест, когато ние се Индивидуализираме ние всъщност преодоляваме себе си и света с цел да развием себе си. Това развитие е висшият смисъл, защото ние изпитваме индивидуацията, или преодоляването, като висшото желано и следователно като висшото смислено. Тоест, да индивидуализираме себе си е да преодоляваме себе си, а да преодоляваме себе си е това, което всъщност искаме, защото го разбираме като висшото желано и следователно като висшото смислено.


След като структурите, които ни позволяват да познаем смисъла, са обективни, то казваме, че човешкият смисъл и висшите човешки цели не са просто субективни смисли и цели, а са смисли и цели, които съществуват в един колективен душевен свят. Тоест, човешкият смисъл и човешките цели са обективни душевни феномени.


Щом нашият смисъл е обективен, то става явно, че смисълът като такъв е обективен феномен и следователно мога да кажа, че смисъла е сакралното, или святото. И че човешкото съществуване е насочено към сакралното, или святото, защото е насочено към смисъла.





Максим Изповедник


Максим Изповедник разглежда съществуващото като йерархията на Божиите слова. Тоест, цялостта на съществуващото, вселената, всичкото, светът, или космоса може да бъде разбран като една йерархия на Божии слова.


Върхът на йерархията на словата е Бога. Тоест, всички слова биват събрани в Бог и всяко слово е създадено според Бога. Това значи, че причините, или смислите, зад съществуването на всяко „нещо“ са според съществуването на Бога.


Човешкото съществуване е изражение на Божието слово. И можем да кажем, че целият космос е изразен в човека, защото космоса като цялост е Божието слово. Тоест, образа на цялостта на космоса и образа на част от космоса са тъждествени. Следователно казвам, че човешкото съществуване ни разкрива същината на Божието слово.


Последната идея е сходна с тази на Юнг, в която се казва, че обективната реалност на цялостта е изразена в индивида, или в частта от цялостта. Тоест, Максим Изповедник предлага идеята, че обективната реалност на космоса е изразена в субективната реалност на индивида, или че нашата субективна реалност е изражение на обективната реалност на космоса. Тоест, чрез нашата субективна реалност ние неизбежно разбираме същината на реалността на космоса.


Ако разгледаме йерархията на човешките ценности, която е йерархията на човешките смисли, можем да кажем, че цялостта на човека е висшата ценност и е висшият смисъл. Именно тук виждаме Свръхчовека на Ницше и индивидуацията на Юнг, защото при Ницше стремежа към цялостта е стремеж към увеличаването на властта на цялостта на човека, а при Юнг стремежа към цялостта е стремежа към индивидуализацията на цялостта на човека. Следователно ако разгледаме йерархията на човешките ценности, която е йерархията на човешките смисли, можем да кажем, че цялостта на човека е висшата ценност и е висшият Смисъл. Това става явно и от това, че нашият „живот“ е напълно зависим от запазването на нашата материална и душевна ялост. Тоест, материалният разпад, или материалната смърт, и психическият разпад, или душевният разпад, са нежелани по силата на това, че нашата висша ценност е материалната и душевната цялост. Следователно смисъла на всички човешки дейности е събран в смисъла на цялостта на човешкото същество и именно по тази причина цялостта на човешкото същество е висшата ценност на човешкото същество.


Ако сега разгледаме йерархията на Божието слово, или йерархията на космичните смисли, виждаме, че цялостта на космоса, като колективен душевен свят, е висшата ценност на космоса. И именно тази цялост, или Бог, е събиращият смисъл на всички нейни части. Следователно смисъла на всяка част е според смисъла на цялото. Тоест, всяка част от космоса е според даден смисъл, който смисъл следва от ролята на тази част в смисъла на цялото.


След като йерархията на Божиите слова може да бъде разбрана като йерархията на космичните Смисли, то казваме, че цялостта на космоса осмисля всички части от космоса според себе си. След като всяка част от тази йерархия има собствен смисъл, мога да кажа, че йерархията на космичните смисли може да бъде разбрана като сбор от фрактални смисли. Следователно йерархията на космичните смисли ни показва, че космоса е една фрактална смислена структура.


За да разберем това по-добре трябва да кажем, че човек, като едно изражение на смисъла, носи собствен смисъл съответстващ на неговата цялост, и се намира на определено ниво в йерархията на смислите в която казваме, че по-ниските нива на йерархията биват осмислени чрез смисъла на човека, а едновременно с това по-високите нива на йерархията осмислят смисъла на човека. Тоест, йерархията на смисъла е йерархия на осмисляне в която всяко ниво на йерархията бива осмислено от по-високите нива, а всяко ниво на йерархията бива осмислено от върхът на йерархията, който е цялостта на космоса, или Бога.


Целите на човека сочат към смисъла, който е човека, но едновременно с това сочат към смисъла на цялостта. Тоест, стремежа към висшата цел на човека е едновременно път към цялостта на човека и към цялостта на Бога. Следователно казвам, че целите на човека пасват на целите на космоса. Тогава става явно, че да следваме пътя към висшата цел е правилното според субективната и според обективната гледна точка. И още, че отричането на пътя към висшата цел е грешното според субективната и според обективната гледна точка. Тоест, добрият човек е добър за себе си и за космоса, а злият човек е зъл за себе си и за космоса.





Дънов


Дънов разглежда висшата цел на човешкото същество като единството с Бога. Това единство с Бога е това, което носи радост и щастие на човека.


Идеята на Дънов за единството с Бога може да бъде разбрана като Свръхчовека на Ницше и iндивидуализацията на Юнг. Това става явно щом разгледаме мислите на Дънов по отношение на спасението на човека, което спасение е именно процеса на достигането до единството с Бога. Дънов казва – „Човек трябва да се спасява във всеки един момент“. Тоест, спасението е процес.


Процеса на спасението може да се разглежда като тъждествен с процеса на стремежа на Свръхчовека и Процеса на индивидуализацията. Дънов набляга на това, че единството с Бога е това, което човек иска, защото е това, което носи радост и щастие. Следователно можем да кажем, че Дънов ни разкрива факта, че процеса на спасение е висшата цел като висшото желано, по същият начин както Ницше ни разкрива, че стремежа към власт е висшото желано, и по същия начин както Юнг ни разкрива, че индивидуализацията е висшото желано. Следователно можем да кажем, че според Дънов смисъла се крие в спасението, като процеса на приближаването до единството с Бога.


За Дънов отношението ни с Бога бива изразено чрез нашето материално и душевно съществуване. Тоест, нашите материални и душевни действия определят нашето отношение с Бога. Правилното отношение с Бога е именно това единство с Бога, а погрешното отношение с Бога е разделението от Бога. Следователно нашето отношение към материалния и душевния свят може да се разбира като нашето отношение с Бога.


Идеята за отношението с Бога може да се разгледа в контекст на идеите на Максим Изповедник. Това ни показва как правилното отношение с Бога движи човека към неговата индивидуална цялост, но едновременно с това движи и космоса към неговата цялост. Именно по тази причина смятам, че Дънов казва „Цялото небе и цялата земя се радва на онези, които служат на Бога с любов.“. Тоест, че всичко съществуващо се радва щом човек се движи към целта си. И тук виждаме значението на правилното отношение към йерархията на смислите – щом човек се движи към целта си, то този човек се движи и към целта на космоса. И именно тук виждаме същината на нашият неизбежен и непрестанен стремеж към доброто – всичко се стреми към целта на върха на йерархията на смислите, а целта на върха на йерархията на смислите следва от целта на всяка индивидуална част. Именно затова и целта на всяка индивидуална част е да бъде радостно и щастливо.


Щом разгледаме висшата цел на човека като съответстваща на висшата космична цел, то става явно, че целта на човешкото същество е да е в процес на движение към цялостта,която цялост трябва да бъде едновременно разбрана като индивидуалната и колективната. Тоест, правилното отношение с Бога носи радост на човека и на космоса, а погрешното отношение с Бога носи тъга на човека и на космоса.


За да разберем гореспоменатото по-добре трябва да разгледаме образа на Христос като изражение на висшата цел на човека и космоса. Тук виждаме какво значи Христос да бъде „Пътя, Истината, и Живота“ - Пътя е пътят на стремежа към власт, на Индивидуализацията, и на Спасението; Истината е правилното отношение с реалността, или правилното отношение на смисъла на човека със смисъла на космоса; Живота е крайната цел на пътя, който е Христос.


Тук разбираме и истинното значение на „живота“, а именно живота като изпитването на пътя към висшата цел на човека, или „живота“ като стремежа към власт, индивидуализацията, и спасението. Тоест, ние сме единствено живи щом сме в процеса на движение към цялостта. И именно тук виждаме, че единството с Бога е живота, и че няма живот отвъд единството с Бога.


Живота е тогава щастие и радост, а всичко останало е смърт. Тоест, за да кажем, че сме живи трябва да сме щастливи и радостни, а за да бъдем щастливи и радостни трябва да бъдем според смисъла си и според смисъла на космоса, или с други думи – да живееш е да си според Христос, а да си според Христос е да се стремиш към своята и към космичната цялост, а да се стремиш към своята и космичната цялост е да познаеш радостта и щастието.




Заключение


Какво е Смисъла?


Нашата реалност е изчерпана от нашето съществуване. Тоест, ние не знаем нищо отвъд нашето съществуване.


Нашето съществуване ни се разкрива чрез нашата природа, или чрез формата на нашето същество. Тоест, ние познаваме реалността на нашата природа, или на нашата форма.


Природата и формата ни се разкриват като една прагматична реалност, която е характеризирана от оценяване, ориентиране, и действане. Ние постоянно оценяваме, което поражда нашите цели и нашите страхове, ние постоянно се ориентираме в отношение на нашите цели и страхове, и ние постоянно действаме според ориентирите на нашата цел.


Нашето съществуване, или нашата реалност, може да бъде разбрана именно като прагматичната реалност на оценяването, ориентирането, и действането. След като ние изпитваме оценяването, ориентирането, и действането като смислени то става явно, че когато говорим за смисъл ние говорим именно за тази прагматична реалност. И следователно прагматичното изчерпва смисленото.


След като нашата реалност е прагматичната реалност и след като прагматичното изчерпва смисленото, то става явно, че нашата реалност е смислена.


Субективен ли е Смисъла?


Съвременното разбиране за смислеността на обективния свят следва тази структура – „Реалността е разбрана по определен начин, защото човек я пречупва през себе си. И следователно тази пречупена реалност е смислена за човек, защото тя е неговата субективна реалност, която пасва на неговата природа. Тук виждаме, че човек не може да познае истинната обективна реалност, или реалността преди пречупването. И следователно виждаме, че тази истинска обективна реалност е непознаваема и следователно е безсмислена за човека.“.


Въпросната „истинна обективна реалност“ е материалната реалност, която в съвремието бива разбрана като входящата информация на нашето съществуване. Тоест, според съвремието източника на входящата информация на нашето съществуване е тази „непознаваема истинна обективна реалност“. Ако обаче разгледаме обективното като отнасящо се не към входящата информация, а към това, което обработва тази входяща информация, то става явно, че човешката природа е обективна. Това е така, защото хората споделят тези механизми.


Въпросните механизми са именно структурите изискващи нашите прагматични разбирания, а тези структури са очевадно споделени във всички хора, а дори можем да кажем и във всички живи организми. Следователно можем да кажем, че споделените структури, които изискват прагматичните разбирания на всички живи същества, са една колективна реалност, която следователно е и една обективна реалност. Тоест, тук казвам, че споделените основи на нашата субективна прагматична смислена реалност могат да бъдат разбрани като една обективна прагматична смислена реалност.

Какво е Обективната Прагматична Смислена Реалност?

Ако приемем, че нашата субективна прагматична смислена реалност е изражение на обективната прагматична смислена реалност, или е изражение на споделените структури, които пораждат нашата субективна прагматична смислена реалност, то става явно, че можем да познаем обективната реалност чрез субективната реалност, защото второто следва образа на първото. Следователно обективната реалност може да ни бъде позната от нашата субективна реалност и тогава смисъла на субективната реалност е изражение на смисъла на обективната реалност.


След като субективната реалност се състои от оценяването, ориентирането, и действането, то неизбежно и обективната реалност трябва да бъде съставена от оценяване, ориентиране, и действане. И следователно казваме, че обективната реалност неизбежно създава цели, ориентира се според тези цели, и действа според ориентацията си по отношение на целите си.


Субективната реалност е едно изражение на обективната реалност, но едновременно с това е и част от обективната реалност. Следователно обективната реалност е съставена от свои изражения и по тази причина казвам, че обективната реалност е фрактална структура от субективни реалности.


Смисъла на субективната реалност е изражение на смисъла на обективната реалност като обективната реалност събира смислите на субективните реалности в един общ смисъл. Този общ смисъл е обективната реалност. И именно тук виждаме, че смисъла на цялостта на обективната реалност е събиращото смислите на частите на обективната реалност, или на субективните реалности. Следователно всяка част от обективната реалност е смислена според обективната реалност, а смисъла на субективната реалност, като част от обективната реалност, е участието й в обективната реалност.


Каква е Ролята на Субективната Прагматична Смислена Реалност в Обективната Прагматична Смислена Реалност?


Смисъла на субективната реалност е изражение на смисъла на обективната реалност и следователно субективният смисъл сочи към обективния смисъл. Така субективното нежелано е изражение на обективното нежелано и субективното желано е изражение на обективното желано. И именно в този контекст – обективната цел е съответстваща със субективната цел. Тоест, целта на обективната реалност е съответстваща с целта на всяка от субективните реалности. Следователно посоката на субективната реалност следва от посоката на обективната реалност. И следователно посоката на обективната реалност следва от посоката на субективната реалност. Тогава казвам, че за да разберем целите на обективната реалност трябва да разгледаме целите на субективната реалност. И дори повече – разберем ли целите на субективната реалност ние вече сме разбрали и целите на обективната реалност.






БИБЛИОГРАФИЯ

- Ницше:

Nietzsche, Friedrich Wilhelm, 1844-1900. Beyond Good and Evil : Prelude to a Philosophy of the Future. London, England ; New York, New York, USA :Penguin Books, 1990.

Nietzsche, Friedrich Wilhelm, 1844-1900. Thus Spoke Zarathustra : a Book for All and None. Cambridge :Cambridge University Press, 2006.

- Юнг:

Jung, C. G.. (1959). The archetypes and the collective unconscious. London, Routledge & K. Paul.

Jung, C.G. (1968). The collected works of C.G.Jung: Vol. 09 pt. 2. Aion: Reasearches into the phenomenology of the self. Princeton University Press.

- Максим Изповедник:

Bahrim, Dragos (2008), The Anthropic Cosmology of St Maximus the Confessor. - http://www.agape-biblia.org/literatura/The-Anthropic-Cosmology-of-St-Maximus-the-Confessor.pdf

Tollefsen, Torstein (2008), The Christocentric Cosmology of St. Maixmus the Confessor . Published to Oxford Scholarship Online. Oxford Univeristy Press.

- Дънов:

Дънов, Петър, 1864-1944, Сила и Живот: Том 1, София, България; Издателство „Захарий Стоянов“ и „Бяло Братство“, 2014 г.

Дънов, Петър, 1864-1944, Сила и Живот: Том 2, София, България; Издателство „Захарий Стоянов“ и „Бяло Братство“, 2006 г.




hdr trsnp.png