Търсене

О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да четеш?


Романтизиране на историята виждаме още във времето на Паисий Хилендарски, който противно на Ясперс, вижда историята като освободител, а не свободата като историк. Това романтизиране обаче, от възхваляващо и възпламеняващо, с времето постепенно се превръща в идеологически затвор за българина. С други думи: ,,Пре*бахме се Св. Паисий.”

Историята по дефиниция е базирана на миналото. Паисий вижда в това ù свойство функцията наследственост. За него това, че българинът е свързан с онези велики воини и владетели чрез тази функция доказва потенциалността за величие (а в последствие това става и самостоятелна причина за възраждането на тези качества у тогавашния българин под робство). Заради голямото ѝ историческо значение, представата за тази потенциалност все още е повод за гордост у голяма част от населението. Поради тази причина Паисий, по един или друг начин, е и причината в момента средностатистическият българин да използва своя интелект най-вече в областта на историята, вместо в тази на която и да е било друга хуманитарна наука. Всеки знае за героите от Освобождението, световните войни и за великите български царе, князе и к/ханове, но не всеки знае за Кръстев, Кръстева, Богданов, Разцветников, Щъркелов, или някоя от частите на наказателния кодекс. Това е хубаво точно поради причината, която вижда Паисий - потенциалност, повод за национална гордост и така нататък.


Поради обвързаността си с миналото, историята никога не е съществено присъстваща; Kогато не е директно обвързана с процеса на “освобождаване на бъдещето”, който Паисий вижда като цел на историята (в контекста на История славянобългарска този процес се отнася за отърсването от последиците от политическия контекст на 18. век, но може и да се отнася за всеки друг), тя винаги живее в миналото и не задължително предизвиква реакция, различна от гореспоменатите гордост или срам. Тази идея за миналото като освободител на бъдещето обаче привидно липсва в настоящия момент*, което ни оставя само с гордостта. Гордостта, останала като ефект от Възраждането и лошата ни интерпретация на него, води и до постоянното присъствие на историята във всекидневието и културата на българина. Все повече виждаме нарастването на броя предавания и текстове на тема история и героизъм, но това няма същия резултат, какъвто дейността на Паисий е имала върху българина. Това ни навежда на следния въпрос: “Защо българинът няма подобни подбуди като в миналото, а дори изглежда още по-податлив и социално и екзистенциално апатичен?”. Смятам, че причината се крие в три** фактора, директно следващи от романтизирането на историята.


Първият от тях е разривът между фактологията на нашата история и положението ни в момента. Текущите проблеми на българите са породени почти изцяло от самите тях и/или властта. За разлика от това в историята ни (поне в очите на обикновения човек като мен например) врагът почти винаги обаче е бил не вътрешен както сега, а външен, и то много добре дефиниран. Така причината за актовете на борба и съпротива досега е била винаги екзотерична, а централната роля на нацията и националността- неизбежна. Днес трябва по един или друг начин да се обърнем срещу представата за нацията и националността като причина за битка. Следователно, в нашия случай нямаме пример, който да ни подскаже какви трябва да са точните ни действия, но каквито и да са, романтизирането им няма да идва от историята. Така днешните проблеми изглеждат а-исторически; те изискват борба срещу самата причина за битка, което ги прави още по-малко атрактивни, а дори и почти абсурдни в контекста на българина, който исторически винаги се е съпротивлявал срещу външен враг.


Вторият фактор, обясняващ разликата в действията на българина преди и сега, е гореспоменатото присъствие на историята във всекидневието. Смятам, че това присъствие е и хипер-пръствие на самия дух за битка - определение, което базирам на теориите за симулациите и симулакрума на Жан Бодрияр. С други думи присъствието е заместител на вътрешната нужда от героизъм, която е била присъща на възрожденците. Поради прекомерното му излагане на романтизираното в историята, българинът косвено изживява геройството без същественото му присъствие, което задоволява и моралната нужда от него. Този ефект на задоволеност е подсилен от ,,отсъствието” на историята в настоящето и бъдещето. Заради това ‘обезоръжаване’ наблюдаваме и липсата на нагон за оставяне на историческа следа и запазване на историческото наследство като архитектура, изкуство, традиция, и тн. За да поясня, ще дам пример за диаметрално противоположен по свойства романтизиран национален феномен - революцията при французите (подобно на историята у българина, той е сравнително модерен). Прекомерното излагане на нейните идеи не би имало същия силен обезоръжаващ ефект, защото революцията е винаги съществуваща като идея в настоящето и бъдещето, следователно и действията породени от този феномен ще са винаги текущи или очаквани (романтизирането на революцията при тях е довело до други проблеми - те никога не могат да бъдат съществено поробени, но и нямат нагона за противодействие на външни сили).


Третият фактор, обясняващ разликата в действията на българина преди и сега, е непознаването на останалите хуманитарни науки и изкуства. А това означава непознаване на проблематики и идеали извън чисто историческите, като красота, любов, култура, смисъл... Непознаването им води до ,,обезчувствяване” и ,,уталитаризиране” на мисълта. Това от своя страна неизбежно води до апатия и културна деградация, които вече са част от ежедневието***. Дори в момент на нужда от спешна екзистенциална осъзнатост и културно-политическа активизация, българинът се оказва неспособен да ги достигне. Така се получава все по-нарастващо неосъзнаване на важността на това, което се случва около него. Българинът остава без всякаква нужда от активизация, защото не познава дълбочината на проблема, следователно няма и стремеж/способност за достигане на нещо по-близко до обективност. Това прави българина податлив на пропаганда, лъжи, популизъм и от скоро на новото явление мета-популизъм (или говоренето против популизма, което всъщност изпълнява функцията на популизъм). Така умишлена деградация на съдебната система и журналистиката се постига лесно, с което следва и възможността за пълен контрол над една държава, без голяма потенциалност за отпор от обществото срещу него. Това е и резултатът, който забелязваме.




* Според мен всеки би приел това неаргументирано наблюдение, че днешните ,,предавания и текстове” консумирани от широката публика, в голямата си част нямат същата екзистенциална стойност като създаденото от Паисий, а са по-скоро създадени с цел забавление и информиране на същата тази публика.

** Или четири, ако прибавим по-горната забележка към тях, но тя не е директно следствие от романтизирането на историята, а резултат от няколко допълнителни в исторически план развития на обществото, плюс отчасти фактор номер три.

*** Това може да посочим като още една причина за липсата на нагон за съхранение на старото и оставяне на ново. При уталитаризираната мисъл функционалността е приоритет, а старото не е известно с особена директно обозрима функционалност.



  • LinkedIn
  • Instagram
  • Facebook

© 2023 by АК-27