Търсене
  • Александър Николаев

Безумието на Христос. Николай Райнов - Между Пустинята и Живота.

Въведение


„Между пустинята и живота“ е апокрифното евангелие на Николай Райнов, което е силно вдъхновено от идеите, представени от Ницше в „Тъй рече Заратустра“.

Райнов ни представя образа на Месията като един обикновен човек, а не като материално въплъщение на Бог, където необикновеността на Месията е едно изражение на идеята за Свръхчовека на Ницше.

Христос е образа на „Божествения Човек“, който ни позволява да разберем какъв е идеала на човешкото същество. Но в Евангелието липсва история, описваща развитието на Божеството, а напротив – Христос бива представен като един абсолютен и непроменим образ на Божественото в човешка форма.

Стойността на интерпретацията на Райнов идва от разглеждането на пътя от „обикновеността“ към „Божествеността“, необходим елемент от която е абсолютната човещина на Месията. Друг аспект на стойността на книгата е това, че ни дава и един познат образ, чрез който да разберем идеята за Свръхчовека.


Тук ще разгледаме сюжета за Месията като сюжет, отнасящ се към един обикновен човек, което ще ни накара да се замислим върху истинското значение на Христовия образ, за това какво се изисква от нас, за да следваме пътя към Божественото, както и за това какво ни очаква по този път.

Всичко това е изключително важно, защото Божественият статут на Христос е извратил масовото разбиране за значението на образа на Христос, като е превърнал сюжета представен в Евангелието в един сюжет, който не бива разбран като Идеалния Пример за човешкото съществуване, а по-скоро бива разбран като една странна, неясна и мистична история.


Преди да продължа със същината на текста бих искал да спомена две неща. На първо време гениалното изразяване на Свръхчовека чрез образа на Христос, която гениалност ще бъде разбрана от всеки любител на Ницше, и на второ време избора ми за заглавие, което е вдъхновено от простото наблюдение, че всичко, което ще видим, ако разгледаме Евангелието като пример за нашето съществуване, би било разбрано като едно пълно безумие не само за съвременния човек, но и за всеки „разумен“ човек през цялата история.





Сюжет


Част I – Раждането на Исус

Исус е роден в мрачна нощ. Никое от пророчествата, отнасящи се към раждането на Месията не биват изпълнени, а напротив - раждането на Месията бива не по-различно от раждането на което и да било друго дете.

Тук Исус не е представен като дете на Бог, а напротив – вместо Мария да зачене от Светия Дух, Исус бива детето на прелюбодейството на Мария с един буен и надарен младеж.

Детето е грозновато, измъчено и болнаво.

Част II– Отхвърляне от Обществото

Йосиф, който е съпругът на Мария, намразва Исус от раждането му, защото за него е явно, че това дете не е негово. Това естествено кара цялата Назаретска общност да се надсмива на ‚греха‘ на Мария, както и на това странно дете, което е родено посредством този ‚грях‘.

Исус бива отхвърлен от своя баща, а заради това бива отлъчен и от своите братя и сестри, а дори и от своята майка, която не смее да се грижи за него в присъствието на своя съпруг.

Детето е странно и замислено. По-скоро прилича на възрастен отчаян мъж, отколкото на младо радостно детенце. Постоянно стои само и непрекъснато размишлява. И някак се опитва да си обясни отчуждението си от околните.

Част III – Връзка с Бога

Един ден Исус разбира, че е плод на прелюбодейството на неговата майка. Това го кара да отрече всички около себе си, които са именно тези, които са го лъгали цял живот. И тези, които са го съдили за неговото раждане, което е очевидно нещо, стоящо отвъд неговите избори.

Това кара Исус да се вглъби все повече в себе си и така той започва да говори сам със себе си, докато всъщност смята, че разговаря с нещо повече, а именно – с Бога. Така и започва връзката на Исус с Бога, който е Бога скрит в Душата му, а не е Бога на Назарет и Йерусалим.

Исус чувства Бог не като съдник и не като властник, а го чувства като това, което му позволява да продължава да живее, расте и да се развива. Исус разбира Бога като Радост и като Успокоение, като нещо, носещо му спокойствие и като нещо, с което може да има връзка. Не го чувства като нещо чуждо, а напротив – разбира го като най-ближното и най-достойно за обич. Като това, което ще остане с него завинаги.


Част IV – Видението за Месията

Исус израства. И този негов растеж е телесен и духовен.

Той води беседи с Бога, или с други думи – води беседи сам със себе си. И там, в своите беседи, той разбира, че той е Месията, или разбира, че той е Христос.

Тогава Исус разбира своята мисия, а именно – да покаже Бог на човеците и да помогне на човеците да отрекат своите грешни разбирания за Бога и така да отрекат своите грешни Богове. Тогава Исус разбира и своята съдба, а именно – че ще умре заради своята мисия, или че ще умре в името на Славата на Бог.

Приемането на тази съдба в името на своята мисия е моментът на просвещението на Исус в Христос, или превръщането на човека в Бог.


Част V – Изкушението

Христос бива изведен от Духа на Бога, който Живее из него, в пустинята, където той бива изкушаван от врага на Бога.

Изкушението на Христос е изпитването на неговия кураж, неговата вяра и неговата жертва. Тук виждаме как Исус се бори със своята несигурност в своята цел, как пита себе си дали е достоен да бъде Месията, как пита себе си дали е готов да измени света и как пита себе си дали е готов да жертва живота си заради тази мисия.

След като Исус преодолява изкушенията, той вече бива свободен от тези въпроси и бива напълно отдаден на своята мисия, като е напълно сигурен в себе си, в своята посока и в своята жертва.


Част VI – Безумието на Месията

Исус започва да обикаля градовете и да проповядва своето ново учение. Той отрича старите закони и порядки, едновременно с което е неспособен да изрази ясно своето учение на човеците, които го слушат.

Последното го кара да изглежда като пълен безумец в очите на всички останали. Дори неговите ученици са несигурни в значението на неговото учение и следователно в посоката, която се опитва да им покаже, а всички останали или го смятат за луд пророк, или просто за поредния луд.

Самият Исус не е сигурен в посоката на своето учение. Та той просто обикаля градовете и проповядва това, което му бива разкрито от неговата душа! Самият той постоянно говори със себе си и се опитва да намери правилните думи, за да изкаже неизказуемото.

Отричането на всичко старо и опитът за пораждане на нова философия от нищото е причината, поради която Христос изглежда като безумец. Той отрича всички стари порядки и се опитва да породи едно ново разбиране, което обаче е лишено от конкретика, а е изобилно на притчи, отнасящи се към душевното. Едновременно с това животът на Исус бива изключително нестабилен и страннен, което го прави още по-неубедителен за околните. При него липсва яснота на посоката, липсва ясен морален пример, липсва ясен закон. И всичко това го прави един безумец.


Част VII – Трагедията на Величието

Христос бива разбран като бутонвник поради факта, че се опитва да отрече настоящите закони и така се опитва да отрече властта на църквата, както и властта на Рим.

Оттук насетне историята е ясна. Христос бива осъден, разпънат и убит.

Тук няма прераждане. Има просто една трагична смърт, която носи със себе си едно ново учение, а именно – учението на Христос, което е учението за пътя към любовта като път на развитие на духовната власт.

Смъртта на Исус Христос е смъртта на човека и зародиша на Божествения човек. Или е смъртта на философа и зародиша на философията му. Именно това е трагедията на Месията – трагичният живот на великия човек, който дава всичко в името на човечеството и получава единствено възможността да бъде осъден на смърт от тези, на които иска да помогне.





Слово


Част I – Истината за Обществото

Само един човек като Исус може да види Истината за Обществото. Само този, който е отхвърлен от Обществото и по тази причина е способен да го погледне отстрани. Само безумеца е този, който може да види Обществото за това, което е.

В младините си Исус вижда ритуалите на своята общност и вижда безсмислието на тези ритуали. Всичко бива изпълнявано наизуст и по тази причина бива лишено от смисъл. Това, което Исус вижда, е една Мъртва Култура, или Трупа на една Култура, който паразитира върху изповядващите я, като не им позволява да открият нищо отвъд тази Мъртва Култура.

Мървата Култура превръща живота на хората в едно миене, работене, четене, падане на колене и молитви. И така Обществото се превръща в една пречка за просвещението на хората, което ги кара да водят един безсмислен живот по силата на това, че се ръководят от едни безсмислени ритуали.

Тук основно наблягаме на ритуалите, отнасящи се към Бог, които, в очите на Исус, не се отнасят към неговия Бог, който е Богът, скрит вътре в човека, а се отнасят към нещо друго. Това ‚друго‘ е извратено, защото бива задоволено чрез жертвата на чужда кръв, както и защото е единствено центрирано върху благополучието на нашия народ. Така хората започват да празнуват смъртта на децата, женитеи мъжете на нашите врагове поради факта, че тази смърт е донесла нашата свобода, както и започват да благодарят на техния Бог като убиват животни в негово име.

Всичко това е един опит да избягаме от греховете си, да успокоим себе си и да не ни се налага да се изменяме. Така и спазването на всички закони е просто един опит да кажем на себе си – „Ние сме Праведни!“.

Всичко това е изражение на мъртвата култура, която спира изменението на обществото, като му казва – „Това е Правилното и стига да го спазвате сте Праведни.“. И всичките Богове на мърватата култура са Боговете, сътворени от човека, които са Боговете, предлагащи бягство, успокоение и застой.


Част II – Истината за Човека

Веднъж излезли от мъртвата култура, можем да разгледаме човека от друга гледна точка. И това е именно делото на Исус.

Исус изповядва „Божието Царство“ като скрито в човека. Тоест, Божието Царство е природата на човека. И когато Исус проповядва стремежа към Божието Царство, той проповядва стремежа към подчинението, разкритието и развитието на човешката природа. Тоест Исус милее за това да се обърнем към онова, което е скрито вътре в нас и да му се отдадем изцяло.

Исус отрича отвъдния живот. Той иска да се научим да живеем тук и сега. Да се научим да следваме своята природа и така да се стремим към щастието, здравето и любовта в настоящето, а не да се уповаваме на закони, подсигуряващи ни вечно блаженство в един отвъден и несъществуващ свят. Тук Исус разглежда Раят като състояне на съзнанието, а не някакъв си отвъден свят. И именно тук виждаме същината на учението за Божието Царство, а именно – Божието Царство трябва да бъде достигнато в нашия настоящ живот, а не нашият настоящ живот да бъде подчинен на законите на мъртвата култура поради вярата в отвъдния живот.

Спасение няма отвъд Спасението в настоящия ни живот. Няма защо да търсим Спасение в отвъдното, а трябва да търсим Спасение тук и сега. И който вярва, че ще му бъдат простени греховете, греши, защото който греши пред Бога скрит в него, греши пред Всичко, а който е праведен пред Бога скрит в него е праведен пред Всичко. Тоест да грешим, е да вървим срещу Бога скрит в нас и това неизбежно ще ни попречи да стигнем до щастието, здравето и любовта, а който не стигне до щастието, здравето и любовта ще е неизбежно в нещастието, болестта и омразата и това ще е неговото наказание. Та, каква прошка може да има за нещастния, болния, и мразещия, щом те са вече нещастни, болни и мразещи? Защото не е ли прошката това, което е щастието, здравето и любовта?

Какво са живота и смъртта? Ако животът е гавра и труд, то смъртта ще е лъжа и страх. И така живеят хората своя безсмислен живот, докато бягат от лъжливата смърт заради своя страх. И тук отново виждаме желанието на Исус да разберем, че животът е това, което е тук и сега. Животът е да следваме това, което е вложено в нас и така да живеем гордо, а смъртта трябва да е следствие от този живот – да бъде смърт в борба, която борба да донесе гордост на живота на бореца. Тоест Исус проповядва живот в риск и борба, или живот необременен от страха от смъртта. Та, именно тук виждаме и преодоляването на смъртта, а именно – живот без страх от смъртта.

Пътят към просвещението е път на страдание. Това е явно от живота на Исус, който е един живот на физически болести и социално отхвърляне. И който не е минал през великите страдания, не ще стигне до праведността, защото който не е страдал, не ще е потърсил скритото в себе си, а който не е потърсил скритото в себе си, е отреден да живее според мъртвата култура.

Исус проповядва себевластие. Той проповядва власт над себе си, власт над човеците и власт над света. И отбелязва, че който властва над себе си, ще властва над човеците, а който властва над човеците, ще властва над света. И тук не говорим за тиранична власт, а говорим за това човек да има властта да си позволи да последва скритото в него и така да има властта да си позволи да бъде щастлив, здрав и обичащ.

На Любов трябва да се научи човекът, а Омразата трябва да се отрече. Ала това е единствено възможно щом човекът последва Бога в него и щом види, че този Бог иска от него да обича, защото няма друго, което да е по-красиво и по-достойно от това. И там, щом човек преодолее омразата, ще намери щастие, здраве и любов. Ала какво е Любовта? То е именно да следваме стремежа скрит в нас – да Намразим себе си и така да Заобичаме Бога. Тоест да намрази това, което сме, и така да заобичаме това, което трябва да сме, и това, което ще бъдем.





Заключение


Част I – Свръхчовекът в образа на Христос

Райнов ни представя Свръхчовека в образа на Исус Христос. Едно крайно отдалечаване от всичко, което е било вярвано, разбирано и прието до момента. Едно абсолютно отричане на всичко минало и едно пълно отдаване на всичко бъдещо, където миналото е отречено заради своята неспособност да отрази Истините, бликащи от вътрешния свят, а бъдещето бива сътворено по образа на тези Истини.

Тук виждаме едно отдаване на това, което ние Изпитваме като Истинско, а именно – нашето настоящо Материално и Духовно съществуване. И едно отричане на всичко, което отрича тази Истина и което бяга от нея.

Тук виждаме опита на един Отхвърлен Страдалец да се опита да се обърне към Себе си и така да разкрие една Нова Посока, която е Посоката на неговата Природа. И така да създаде едно Ново Разбиране за Човека, което да е Отвъдчовешко по силата на това, че то не е породено от Човека, а от следването на Човека на Сътворителя на Човека.


Част II – Безумието на Свръхчовека като Вяра и Любов

Свръхчовека е Безумец. Той Безумно Вярва в Любовта. Безумно Вярва в това, което е Повече от него, и Безумно следва своята Вяра.

Свръхчовека отрича всичко Настоящо Човешко и се отдава на всичко Бъдещо Нечовешко. И така се сътворява образа за Новия Човек, който е Нечовек, защото е отрекъл всичко Настоящо Човешко и се е отдал на всичко Бъдещо Човешко.

Това е Любовта, която ни показва Христос. И именно това е причината никой от нас да не може да разбере Христос от Евангелието. Точно това е и опита на Ницше и на Райнов – да ни покажат, че Пътят към това да разберем Христос е един Път на Намразване на всичко Настоящо Човешко и на отдаване на всичко Бъдещо Човешко. И тогава виждаме, че развитието на Човека се крие в едно превъплъщение на Човека в Месия, което ще изиска пълна метаморфоза и пълно преоткритие на нашата Природа. Именно така разбирам Лука 14.26: “ако някой дохожда при Мене и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде мой ученик“.

Библиография

- Райнов, Николай, 1889-1954. Между Пустинята и Живота. Издателство Захарий Стоянов: София 2003

- Nietzsche, Friedrich Wilhelm, 1844-1900. Thus Spoke Zarathustra: a Book for All and None. Cambridge: Cambridge University Press, 2006






hdr trsnp.png