Всичко

Маниерите до сравнително скоро са били чисто ритуални. Било е нужно да се държиш по определен начин в определени ситуации с цел почитане на владетел/бог, а в последствие собствена изгода и авторитет. Но никога не е било естетизирано изцяло, поне до появата на филма като изкуство. Както казва У. Бенямин, филмът показва ,,визуалното несъзнавано’’. Това, което виждаме, но не осъзнаваме, че е там. Във филма виждаме кадри на ръце, животни, единични движения и пр., които по принцип не възприемаме по естетически начин. Тоест във всекидневието рядко виждаме отделни мигове като естетически важни, по същия начин както картините например. Във филма от друга страна такива всекидневни случки и сцени биват естетизирани. Така се заражда и естетизирането на маниера - той става обект на артистична, режисьорска и публична критика, което го утвърждава във формата му на естетически продукт.


Както знаем обаче, животът имитира изкуството. Естетизирането на филмовите маниери се прехвърля във всекидневието и в моменти, в които бихме били обект на публична критика, започваме да усещаме маниера си като артистичен акт, който трябва да бъде силно регулиран. Примери от всекидневието за подобни поводи за притеснение от друг човек са това как стоят дрехите ни, как говорим и прочее - самата прекомерна суета, присъща на модерното време (Инстаграм, Фейсбук и подобни) е доказателство за естетизирането на маниера. От друга страна, той придобива и една друга черта на постмодерното изкуство - това да бъде израз на идеология, която понякога се оказва само повърхностна. С други думи, маниерът започва да показва не само уважение (както в миналото), но и идеология - ако искаш хората да вярват, че си тежкар, тогава се държиш така на публични места, но не е нужно да се държиш така в моменти на усамотение, изолиран от публика. Примерите са достатъчно.


Така, след като маниерът бива естетизиран дори във всекидневието (а може би и политизиран, за хората, които непременно разделят политиката от изкуството), следва да имаме правото да сме чисто естетически недоволни от даден маниер. Именно маниерите на българските политици са тези естетически обекти, които ме отвращават. За мен наравно с ,,комунизирането’’ на икономиката (бензиностанции, хазарт, и тн.), срастването на властите, нефункционирането на съдебната система и тн., е и естетическото опростачване на политиката. Както Г. Вулджев спомена наскоро в своя статия в ЕКИП, простотията е интересен и сложен феномен - не е глупост, не е и грубост. Простотията сама по себе си би могла лесно да бъде естетически критикувана - тя не отговаря на нито един стандарт на маниера. Тя е ,,демократизирана’’ естетика - простотията е класически присъща на демоса. Но в този случай, дори този просташки маниер да е ПР акция, чрез която по един стар комунистически пропаганден начин да се наберат гласове, нещо не изглежда наред. Върнахме се в идеала на комунизма - власт на народа, без никаква йерархия. Няма съответствие между символична стойност на Борисов като властимащ (следователно йерархически по-висш от народа) и неговия маниер на простак от народа. Използвайки един аристотелски способ, ще кажа, че тъй като човекът е свикнал да мисли в аналогии, подобни несъответствия му изглеждат странни и неприятни. Следователно простотията (и глупостта) на Борисов и повечето политици, анализатори, медии и пр., е естетически отвратителна.

Бих бил много по-щастлив, ако ме мамеха естетически и умно - както правят в другите страни. Иначе, пак по аналогия, и аз излизам глупав и с лош вкус.








Библиография:


Benjamin, W. (1935). The Work of Art in the Age of Mechanical Reproduction. (New York: Schocken Books: 1969)

Актуализирано: 24 Юли 2020

Прочетох множеството мнения на знайни и незнайни (фейсбук) интелектуалци, че няма съществена нужда от обоснована цел на протестите в България (освен реактивната: ,,долу мафията, долу Борисов’’, която впрочем не съм сигурен, че всички там разбират какво означава, а и за добро или лошо de jure сме демокрация, в която съществените промени би трябвало да настъпват на изборите). Според мен има нужда от артикулирани цели и средства ако и тези за протеста, и тези против него искат да стигнат до каквото и да е. Една от грешките на протестите през 2013 г., която е изцяло на протестиращите, е това, че те бяха единствено и само реактивни, но не и активни/ креативни. За това призовавам за действия тези, които искат промяна в посока на подробното артикулиране на проблема, неговите причини и идеи, не само политически, но и психологически, социални, и тн.


Тук се позовавам на Ницше, който откроява две различни сили в цялостното развитие на човечеството - реактивните и активните. За него реактивните сили са тези, които по един или друг начин са в упрек/ в отговор на активните. Пример за такива сили са протестиращите, които оспорват действията, развитието, адекватността на политическите сили; тяхното развитие съществува заради това на активните. Активните са тези, които създават и до голяма степен ,,не се интересуват’’ от развитието на реактивните; те се развиват независимо от реактивните. За него тези активни сили са тези, които в края на краищата определят развитието на хората и обществото в даден период. От това описание обаче изглежда сякаш активните би трябвало да са винаги тези на власт, а не тези, които искат промяна. Тод Мей дава пример за обратното: движението на импресионистите в началото на 20-ти век. Тогава художници като Моне, Мане, Реноар и други биват отритнати от академичните и професионални общности, които са работели главно в сферата на реализма. Вместо да реагират на това отритване обаче, импресионистите се превръщат в активна сила и продължават своето творчество в собствени кръгове и галерии, въпреки опитите (реактивно) на реалистите да ги възспрат. Тук виждаме, че ,,нисшите’’ в социалната йерархия, бидейки активни, преодоляват ,,високите’’, които са реактивни. В резултат на това, за добро или лошо, импресионистите са тези, които задават тона на почти цялото изкуство на 20-ти век, докато реалистите са ,,избутани в страни’’. Смятам, че заради това един протест трябва да се стреми да бъде активен, а не реактивен. Така се подсигурява съществена, цялостна социална и политическа промяна.

На пръв поглед има няколко варианта за развитието на протестите в България по активен начин. Първият е на тези, които вярват, че нещата ще се променят само чрез мирни протести и ,,разходки по паветата’’. Тук аз съм скептичен, че това би могло да се нарече активно. Мирните протести могат да са само допълнение към други действия, но без да създават раздвижване, смисъл, ситуации и прочее, техният ефект върху развитието на силите ще бъде минимален. Вторият начин е на тези, които залагат на силата. Тук смятам, че има по-голям шанс за промяна, особено, ако силата е използвана по символен начин. Примери за подобно използване на сила са протестите срещу Гринденау в Румъния от преди няколко години, в които политици и държавници бяха буквално изхвърляни на боклука. Подобни протести обаче много лесно могат да ескалират обратно към реактивни, като например протестите срещу расизма в Америка, които по мое мнение няма да постигнат много, нито за дълго*. Силата използвана там е по-скоро симптоматика. Фройд определя физическото насилие, използвано по подобен начин, като симптом на простото неумение за артикулиране на проблема, което води до първична реакция. За него това е декадентно откъм страната на човешката психика. За това протести чрез сила първо трябва да имат силни теоретични и интелектуални фундаменти и искания, на които да се позоват преди да могат да постигнат нещо сами по себе си. Третият начин е на тези, които искат чисто интелектуални протести, които целят твърде дългосрочна, но за сметка на това почти сигурна промяна - подобни на движението на импресионистите. Такива протести биха включвали изграждането на цялостно интелектуално движение, което да се развие и просмуче в начина на мислене на хората с времето. Такива протести, въпреки своята почти чиста активност/креативност, обаче биха били твърде трудни за осъществяване и твърде бавни за целта, която имат протестите в България.


Остава и един четвърти вариант, който за мен изглежда най-ефективен в дадения случай - комбинация между протеста със сила и този чрез интелектуално движение. Ефектите на такъв протест биха се простирали както краткосрочно, така и дългосрочно, без да се изпада в реактивност. Първо, силата трябва да бъде използвана символно и а-симптоматично (това включва психологическа сила като подигравки и сатира, не само физическа) и второ, трябва(!) да се изградят философски, политически и обществени теории и дискурси, които да могат да поддържат както моментното развитие на промяната в политиката, така и цялостното дългосрочно променяне на някои от нравите и похватите (а чрез това най-вероятно и на цялостния zeitgeist). Трябва да се дадат много точни философски и социално издържани отговори на това защо хората са там, защо им трябва промяна, как се е стигнало до ситуацията, какво целят с протеста, как мислят да го постигнат и така нататък. Това би предотвратило както ескалирането на протестите в чиста сила, така и това да бъдат интервюирани гледащи като телета хора, без адекватна представа за това какво се случва и защо са там, без позиции и без размисъл… Прекомерното използване на Теза 11 (,,Философите само по различен начин са интерпретирали света, но задачата се състои в това той да бъде изменен’’ К. Маркс) е довело до пълната деградация на политиката и обществото като цяло. Трябва да се върнем обратно и да го поинтерпретираме малко, ако не искаме да се повтори първата половина на 20-ти век, от която България е изпатила достатъчно.


Не харесвам Гешев, нито Радев, нито Борисов, нито Доган, нито Христо Иванов, харесва ми стремежа и идеята за промяна, за това подкрепям протестите, особено в искания като преразглеждане на закона, МВР, НСО, прокуратурата, медиите, състава на МС, както и въвеждането на лустрация, ел. гласуване и прочее. Но протестите имат нужда от много силна корекция, както и от действащ коректив. Както каза проф. Кьосев наскоро в свое интервю, времето, в което философията става нужна на хората, е тъжно и страшно; според мен това време май настъпва. ,,Ще се става.’’


*Тук трябва да се отбележи, че подобна чиста сила и реактивност нямат шанс не само метафизически, но и чисто практично. Властта и държавата, срещу която се обръщат протестиращите, имат автокрация върху силовите средства и оръжията чрез МВР, жандармерия и армия. Въпросната автокрация ясно се видя от побоя над протестиращите сред които и Евгени Марчев, но и от побоя над невинни хора в Сърбия и Америка.









Библиография:


Жижек, Славой. (2020). ,,Протести! Пандемия! Паника!''


Тод Мей. (2005). ,,Жил Дельоз: Въведение''

PETICIQ.BG е за мен абсурден феномен в българското общество, който съм склонен да твърдя, че повече пречи, отколкото нещо друго. За мен неща като петиции, angry react във Фейсбук, слагането на #BlackLivesMatter в описанието на профилната снимка и прочее са един и същи феномен, с един и същи (с риск да прозвуча като върл активист) социално-декадентен резултат - абсолютното занемаряване и унищожаване на каквато и да е тип политическа и/или социална активност у човека (като това не е феномен присъщ само за българите).


В своето интервю за SRF Kultur психоаналитикът и философ Славой Жижек анализира опаковката на вид веган шоколад със знака за справедлива търговия (Fair Trade Mark). Според него ние, като консуматори на различни видове стоки, реагираме на реклами и подобни на знака за справедлива търговия отличителни белези на две нива. Първо, закупуването на този шоколад, чието производство е подсигурено чрез системата за справедлива търговия, ни позволява да бъдем ,,активни’’ участници в борбата с несправедливото използване на труда от дадени компании. При един малко по-дълбок прочит обаче, според него виждаме второто ниво - това на идеологията, в което се проявяват същинските конотации, които правим ние като консуматори. А те са следните: вместо да бъдем същински активни в борбата с въпросната несправедливост, ние предпочитаме да платим малко повече за съответния продукт със знак, за да може съвестта ни на консуматори да си остане спокойна, защото уж по някакъв начин сме били социално активни в тази борба, въпреки своята пасивност. С други думи това е съвременна форма на продажба на индулгенции или както самият Жижек описва: ,,Оставете ме на мира с тези големи и важни политически проблеми, аз вече купих този шоколад, следователно съм си изплатил дълга към обществото’’.


Моят аргумент е, че неща от типа на angry react, протестни хаштагове и снимки, качени в социалните мрежи, до голяма степен имат същия резултат. Те биват използвани като отдушник за нагнетеното лично несъгласие с дадени проблеми, като в същото време даже дават илюзията за лична активност и изпълнен социален дълг.


Петициите обаче са един по-интересен феномен, защото стигат една стъпка по-далеч, те са доказали своята (не честа, но съществуваща) ефективност, особено в други страни. Проблемът с тази практика в България е, че тя е насочена към властимащите, които след това действат по своя преценка. Тоест, петициите са нещо като мини вариант на референдумите, които пък от своя страна също са се доказали като не твърде значителен и успешен способ за постигането на промяна въпреки задължението на властимащите да им обърнат внимание и да действат спрямо желанията на обществото.


Естествено, трябва да се съглася с Жижек, че не трябва да сме цинични в преценката си за подобни способи и решението не е цялостното отричане от тях, а осъзнаването на идеологията зад тях и възпирането на функцията й да потушава социалните стремежи за промяна. Тези способи наистина може да са ефективни, но в твърде малък мащаб; промените, които трябва да бъдат направени, изискват генерални действия, тоест не само и единствено на личностно ниво, а и на общо социално. А такива промени рядко се случват чрез пасивност.


Мнението, което Теодор Михайлов изяви в скорошното си интервю в ,,Контракоментар’’ с Асен Генов беше, че силно активистки идеи като тези на Манол Глишев за протести и сваляне от власт, са неефективни и твърде краткотрайни. Той заяви, че промените трябвало да дойдат само чрез избори. Въпреки правотата на г-н Михайлов за краткотрайността на активистките промени, той трябва да разбере, че демокрацията работи на личностно ниво, а не на общо-социално, тоест нужната коренна промяна трудно би дошла само и единствено чрез избори без никакви активистки движения, особено в страна на 111-то място по свобода на словото, в която мнението на хората бива лесно контролирано.


За това е нужно активно, а не пасивно действие, което да позволи промяната, и изобщо да създаде потенциалността за нейното зараждане. А за да се зароди активността* от своя страна, е нужно осъзнаването на идеологичните движения и системи в обществото.


* Поне единият от факторите е този, но със сигурност не е единствен.










Библиография:


SRF Kultur. Slavoj Žižek: Down with ideology! | Sternstunde Philosophie. Youtube. 18 Jan 2019.

https://www.youtube.com/watch?v=Zm5tpQp6sT4

  • LinkedIn
  • Instagram
  • Facebook

© 2023 by АК-27

©Copyright