Всичко

Актуализирано: апр 15

Въведение


„Между пустинята и живота“ е апокрифното евангелие на Николай Райнов, което е силно вдъхновено от идеите, представени от Ницше в „Тъй рече Заратустра“.

Райнов ни представя образа на Месията като един обикновен човек, а не като материално въплъщение на Бог, където необикновеността на Месията е едно изражение на идеята за Свръхчовека на Ницше.

Христос е образа на „Божествения Човек“, който ни позволява да разберем какъв е идеала на човешкото същество. Но в Евангелието липсва история, описваща развитието на Божеството, а напротив – Христос бива представен като един абсолютен и непроменим образ на Божественото в човешка форма.

Стойността на интерпретацията на Райнов идва от разглеждането на пътя от „обикновеността“ към „Божествеността“, необходим елемент от която е абсолютната човещина на Месията. Друг аспект на стойността на книгата е това, че ни дава и един познат образ, чрез който да разберем идеята за Свръхчовека.


Тук ще разгледаме сюжета за Месията като сюжет, отнасящ се към един обикновен човек, което ще ни накара да се замислим върху истинското значение на Христовия образ, за това какво се изисква от нас, за да следваме пътя към Божественото, както и за това какво ни очаква по този път.

Всичко това е изключително важно, защото Божественият статут на Христос е извратил масовото разбиране за значението на образа на Христос, като е превърнал сюжета представен в Евангелието в един сюжет, който не бива разбран като Идеалния Пример за човешкото съществуване, а по-скоро бива разбран като една странна, неясна и мистична история.


Преди да продължа със същината на текста бих искал да спомена две неща. На първо време гениалното изразяване на Свръхчовека чрез образа на Христос, която гениалност ще бъде разбрана от всеки любител на Ницше, и на второ време избора ми за заглавие, което е вдъхновено от простото наблюдение, че всичко, което ще видим, ако разгледаме Евангелието като пример за нашето съществуване, би било разбрано като едно пълно безумие не само за съвременния човек, но и за всеки „разумен“ човек през цялата история.





Сюжет


Част I – Раждането на Исус

Исус е роден в мрачна нощ. Никое от пророчествата, отнасящи се към раждането на Месията не биват изпълнени, а напротив - раждането на Месията бива не по-различно от раждането на което и да било друго дете.

Тук Исус не е представен като дете на Бог, а напротив – вместо Мария да зачене от Светия Дух, Исус бива детето на прелюбодейството на Мария с един буен и надарен младеж.

Детето е грозновато, измъчено и болнаво.

Част II– Отхвърляне от Обществото

Йосиф, който е съпругът на Мария, намразва Исус от раждането му, защото за него е явно, че това дете не е негово. Това естествено кара цялата Назаретска общност да се надсмива на ‚греха‘ на Мария, както и на това странно дете, което е родено посредством този ‚грях‘.

Исус бива отхвърлен от своя баща, а заради това бива отлъчен и от своите братя и сестри, а дори и от своята майка, която не смее да се грижи за него в присъствието на своя съпруг.

Детето е странно и замислено. По-скоро прилича на възрастен отчаян мъж, отколкото на младо радостно детенце. Постоянно стои само и непрекъснато размишлява. И някак се опитва да си обясни отчуждението си от околните.

Част III – Връзка с Бога

Един ден Исус разбира, че е плод на прелюбодейството на неговата майка. Това го кара да отрече всички около себе си, които са именно тези, които са го лъгали цял живот. И тези, които са го съдили за неговото раждане, което е очевидно нещо, стоящо отвъд неговите избори.

Това кара Исус да се вглъби все повече в себе си и така той започва да говори сам със себе си, докато всъщност смята, че разговаря с нещо повече, а именно – с Бога. Така и започва връзката на Исус с Бога, който е Бога скрит в Душата му, а не е Бога на Назарет и Йерусалим.

Исус чувства Бог не като съдник и не като властник, а го чувства като това, което му позволява да продължава да живее, расте и да се развива. Исус разбира Бога като Радост и като Успокоение, като нещо, носещо му спокойствие и като нещо, с което може да има връзка. Не го чувства като нещо чуждо, а напротив – разбира го като най-ближното и най-достойно за обич. Като това, което ще остане с него завинаги.


Част IV – Видението за Месията

Исус израства. И този негов растеж е телесен и духовен.

Той води беседи с Бога, или с други думи – води беседи сам със себе си. И там, в своите беседи, той разбира, че той е Месията, или разбира, че той е Христос.

Тогава Исус разбира своята мисия, а именно – да покаже Бог на човеците и да помогне на човеците да отрекат своите грешни разбирания за Бога и така да отрекат своите грешни Богове. Тогава Исус разбира и своята съдба, а именно – че ще умре заради своята мисия, или че ще умре в името на Славата на Бог.

Приемането на тази съдба в името на своята мисия е моментът на просвещението на Исус в Христос, или превръщането на човека в Бог.


Част V – Изкушението

Христос бива изведен от Духа на Бога, който Живее из него, в пустинята, където той бива изкушаван от врага на Бога.

Изкушението на Христос е изпитването на неговия кураж, неговата вяра и неговата жертва. Тук виждаме как Исус се бори със своята несигурност в своята цел, как пита себе си дали е достоен да бъде Месията, как пита себе си дали е готов да измени света и как пита себе си дали е готов да жертва живота си заради тази мисия.

След като Исус преодолява изкушенията, той вече бива свободен от тези въпроси и бива напълно отдаден на своята мисия, като е напълно сигурен в себе си, в своята посока и в своята жертва.


Част VI – Безумието на Месията

Исус започва да обикаля градовете и да проповядва своето ново учение. Той отрича старите закони и порядки, едновременно с което е неспособен да изрази ясно своето учение на човеците, които го слушат.

Последното го кара да изглежда като пълен безумец в очите на всички останали. Дори неговите ученици са несигурни в значението на неговото учение и следователно в посоката, която се опитва да им покаже, а всички останали или го смятат за луд пророк, или просто за поредния луд.

Самият Исус не е сигурен в посоката на своето учение. Та той просто обикаля градовете и проповядва това, което му бива разкрито от неговата душа! Самият той постоянно говори със себе си и се опитва да намери правилните думи, за да изкаже неизказуемото.

Отричането на всичко старо и опитът за пораждане на нова философия от нищото е причината, поради която Христос изглежда като безумец. Той отрича всички стари порядки и се опитва да породи едно ново разбиране, което обаче е лишено от конкретика, а е изобилно на притчи, отнасящи се към душевното. Едновременно с това животът на Исус бива изключително нестабилен и страннен, което го прави още по-неубедителен за околните. При него липсва яснота на посоката, липсва ясен морален пример, липсва ясен закон. И всичко това го прави един безумец.


Част VII – Трагедията на Величието

Христос бива разбран като бутонвник поради факта, че се опитва да отрече настоящите закони и така се опитва да отрече властта на църквата, както и властта на Рим.

Оттук насетне историята е ясна. Христос бива осъден, разпънат и убит.

Тук няма прераждане. Има просто една трагична смърт, която носи със себе си едно ново учение, а именно – учението на Христос, което е учението за пътя към любовта като път на развитие на духовната власт.

Смъртта на Исус Христос е смъртта на човека и зародиша на Божествения човек. Или е смъртта на философа и зародиша на философията му. Именно това е трагедията на Месията – трагичният живот на великия човек, който дава всичко в името на човечеството и получава единствено възможността да бъде осъден на смърт от тези, на които иска да помогне.





Слово


Част I – Истината за Обществото

Само един човек като Исус може да види Истината за Обществото. Само този, който е отхвърлен от Обществото и по тази причина е способен да го погледне отстрани. Само безумеца е този, който може да види Обществото за това, което е.

В младините си Исус вижда ритуалите на своята общност и вижда безсмислието на тези ритуали. Всичко бива изпълнявано наизуст и по тази причина бива лишено от смисъл. Това, което Исус вижда, е една Мъртва Култура, или Трупа на една Култура, който паразитира върху изповядващите я, като не им позволява да открият нищо отвъд тази Мъртва Култура.

Мървата Култура превръща живота на хората в едно миене, работене, четене, падане на колене и молитви. И така Обществото се превръща в една пречка за просвещението на хората, което ги кара да водят един безсмислен живот по силата на това, че се ръководят от едни безсмислени ритуали.

Тук основно наблягаме на ритуалите, отнасящи се към Бог, които, в очите на Исус, не се отнасят към неговия Бог, който е Богът, скрит вътре в човека, а се отнасят към нещо друго. Това ‚друго‘ е извратено, защото бива задоволено чрез жертвата на чужда кръв, както и защото е единствено центрирано върху благополучието на нашия народ. Така хората започват да празнуват смъртта на децата, женитеи мъжете на нашите врагове поради факта, че тази смърт е донесла нашата свобода, както и започват да благодарят на техния Бог като убиват животни в негово име.

Всичко това е един опит да избягаме от греховете си, да успокоим себе си и да не ни се налага да се изменяме. Така и спазването на всички закони е просто един опит да кажем на себе си – „Ние сме Праведни!“.

Всичко това е изражение на мъртвата култура, която спира изменението на обществото, като му казва – „Това е Правилното и стига да го спазвате сте Праведни.“. И всичките Богове на мърватата култура са Боговете, сътворени от човека, които са Боговете, предлагащи бягство, успокоение и застой.


Част II – Истината за Човека

Веднъж излезли от мъртвата култура, можем да разгледаме човека от друга гледна точка. И това е именно делото на Исус.

Исус изповядва „Божието Царство“ като скрито в човека. Тоест, Божието Царство е природата на човека. И когато Исус проповядва стремежа към Божието Царство, той проповядва стремежа към подчинението, разкритието и развитието на човешката природа. Тоест Исус милее за това да се обърнем към онова, което е скрито вътре в нас и да му се отдадем изцяло.

Исус отрича отвъдния живот. Той иска да се научим да живеем тук и сега. Да се научим да следваме своята природа и така да се стремим към щастието, здравето и любовта в настоящето, а не да се уповаваме на закони, подсигуряващи ни вечно блаженство в един отвъден и несъществуващ свят. Тук Исус разглежда Раят като състояне на съзнанието, а не някакъв си отвъден свят. И именно тук виждаме същината на учението за Божието Царство, а именно – Божието Царство трябва да бъде достигнато в нашия настоящ живот, а не нашият настоящ живот да бъде подчинен на законите на мъртвата култура поради вярата в отвъдния живот.

Спасение няма отвъд Спасението в настоящия ни живот. Няма защо да търсим Спасение в отвъдното, а трябва да търсим Спасение тук и сега. И който вярва, че ще му бъдат простени греховете, греши, защото който греши пред Бога скрит в него, греши пред Всичко, а който е праведен пред Бога скрит в него е праведен пред Всичко. Тоест да грешим, е да вървим срещу Бога скрит в нас и това неизбежно ще ни попречи да стигнем до щастието, здравето и любовта, а който не стигне до щастието, здравето и любовта ще е неизбежно в нещастието, болестта и омразата и това ще е неговото наказание. Та, каква прошка може да има за нещастния, болния, и мразещия, щом те са вече нещастни, болни и мразещи? Защото не е ли прошката това, което е щастието, здравето и любовта?

Какво са живота и смъртта? Ако животът е гавра и труд, то смъртта ще е лъжа и страх. И така живеят хората своя безсмислен живот, докато бягат от лъжливата смърт заради своя страх. И тук отново виждаме желанието на Исус да разберем, че животът е това, което е тук и сега. Животът е да следваме това, което е вложено в нас и така да живеем гордо, а смъртта трябва да е следствие от този живот – да бъде смърт в борба, която борба да донесе гордост на живота на бореца. Тоест Исус проповядва живот в риск и борба, или живот необременен от страха от смъртта. Та, именно тук виждаме и преодоляването на смъртта, а именно – живот без страх от смъртта.

Пътят към просвещението е път на страдание. Това е явно от живота на Исус, който е един живот на физически болести и социално отхвърляне. И който не е минал през великите страдания, не ще стигне до праведността, защото който не е страдал, не ще е потърсил скритото в себе си, а който не е потърсил скритото в себе си, е отреден да живее според мъртвата култура.

Исус проповядва себевластие. Той проповядва власт над себе си, власт над човеците и власт над света. И отбелязва, че който властва над себе си, ще властва над човеците, а който властва над човеците, ще властва над света. И тук не говорим за тиранична власт, а говорим за това човек да има властта да си позволи да последва скритото в него и така да има властта да си позволи да бъде щастлив, здрав и обичащ.

На Любов трябва да се научи човекът, а Омразата трябва да се отрече. Ала това е единствено възможно щом човекът последва Бога в него и щом види, че този Бог иска от него да обича, защото няма друго, което да е по-красиво и по-достойно от това. И там, щом човек преодолее омразата, ще намери щастие, здраве и любов. Ала какво е Любовта? То е именно да следваме стремежа скрит в нас – да Намразим себе си и така да Заобичаме Бога. Тоест да намрази това, което сме, и така да заобичаме това, което трябва да сме, и това, което ще бъдем.





Заключение


Част I – Свръхчовекът в образа на Христос

Райнов ни представя Свръхчовека в образа на Исус Христос. Едно крайно отдалечаване от всичко, което е било вярвано, разбирано и прието до момента. Едно абсолютно отричане на всичко минало и едно пълно отдаване на всичко бъдещо, където миналото е отречено заради своята неспособност да отрази Истините, бликащи от вътрешния свят, а бъдещето бива сътворено по образа на тези Истини.

Тук виждаме едно отдаване на това, което ние Изпитваме като Истинско, а именно – нашето настоящо Материално и Духовно съществуване. И едно отричане на всичко, което отрича тази Истина и което бяга от нея.

Тук виждаме опита на един Отхвърлен Страдалец да се опита да се обърне към Себе си и така да разкрие една Нова Посока, която е Посоката на неговата Природа. И така да създаде едно Ново Разбиране за Човека, което да е Отвъдчовешко по силата на това, че то не е породено от Човека, а от следването на Човека на Сътворителя на Човека.


Част II – Безумието на Свръхчовека като Вяра и Любов

Свръхчовека е Безумец. Той Безумно Вярва в Любовта. Безумно Вярва в това, което е Повече от него, и Безумно следва своята Вяра.

Свръхчовека отрича всичко Настоящо Човешко и се отдава на всичко Бъдещо Нечовешко. И така се сътворява образа за Новия Човек, който е Нечовек, защото е отрекъл всичко Настоящо Човешко и се е отдал на всичко Бъдещо Човешко.

Това е Любовта, която ни показва Христос. И именно това е причината никой от нас да не може да разбере Христос от Евангелието. Точно това е и опита на Ницше и на Райнов – да ни покажат, че Пътят към това да разберем Христос е един Път на Намразване на всичко Настоящо Човешко и на отдаване на всичко Бъдещо Човешко. И тогава виждаме, че развитието на Човека се крие в едно превъплъщение на Човека в Месия, което ще изиска пълна метаморфоза и пълно преоткритие на нашата Природа. Именно така разбирам Лука 14.26: “ако някой дохожда при Мене и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде мой ученик“.

Библиография

- Райнов, Николай, 1889-1954. Между Пустинята и Живота. Издателство Захарий Стоянов: София 2003

- Nietzsche, Friedrich Wilhelm, 1844-1900. Thus Spoke Zarathustra: a Book for All and None. Cambridge: Cambridge University Press, 2006






Актуализирано: апр 15

Въведение


Дошли са времена в които значението на думата „Смисъл“ не е явнo. Това показва доколко всъщност се е разпаднало нашето разбиране за съществуването ни. Именно по тази причина реших, че е необходимо да разгледам тези въпроси, което ще направя като се обърна към четирима големи мислители, а именно - Фридрих Ницше, Карл Юнг, Максим Изповедник и Петър Дънов.


Ницше


Ницше прилага един биологичен възглед върху човешкото съществуване в който основата на биологичното е волята за власт. Тоест, нашето съществуване може да бъде разбрано като материалното изражение на волята за власт.


За Ницше тялото на човек е изражение на волята за власт. Тази воля за власт е разбрана от Ницше като много по разумна от съзнателния разум на човека, което можем да видим от комплексните механизми, които са нашето тяло. Тоест, нашето тяло е сбора от механизми, които волята за власт е изградила с цел да трупа власт.


Ницше представя нашето съзнателно преживяване като един страничен ефект на функцията на волята за власт. Тоест, нашето съзнателно преживяване е преживяването на малка част от функцията на волята за власт. Следователно нашето преживяване е това, което ни позволява да познаем волята за власт, като я изпитаме.

Волята за власт е абсолютно прагматична. Тоест, това което е смислено за волята за власт е изчерпано от трупането на власт, което в същината си е прагматично. Следователно реалността, разбрана като нашето преживяване, е прагматичната реалност на волята за власт.


Ницше пита – „Каква е стойността на истината?“. Този въпрос има за цел да покаже, че истината като такава няма независима стойност. Тоест, че стойността на истината е в отношение на ценностите на нашите прагматични интереси. Понеже ценностите на всяко същество са основани на волята за власт, става явно, че стойността на истината е равна на стойността на резултатите на истината според прагматичните интереси на волята за власт. Тоест, ако истината ни помогне да достигнем до това, което ценим, то истината е ценна по силата на това, че сме достигнали цененото, а ако истината ни попречи да достигнем до това, което ценим, то истината е вредна по силата на това, че ни пречи да достигнем до цененото. Тази идея може да бъде приложена и върху всичко останало, а заключението е както следва – ценностите са изчерпани от волята за власт.





Смисъла на нашето съществуване е изразяването на волята за власт, защото нашето съществуване е воля за власт. Следователно „смисъла на живота“ може да бъде разглеждан като следването на целите ни в което нашите цели са поставени от нашите оценки, а нашите оценки са основани на волята за власт. Тоест, смисъла е да следваме волята за власт чрез нашите конкретни цели.


Щом ценностите са изчерпани от прагматичните интереси на волята за власт, то става явно, че ценностите са изражения на смисъла. Тоест, че смисъла е оценяването и стремежа към оцененото. Следователно смисленото съществуване е стремежа към нашите най-висши оценки, или стремежа към върхът на йерархията на нашите ценности. Тоест, смисленото съществуване се състоѝ в това да си позволим да се стремим към това, което ценим най-много, а безсмисленото съществуване се състоѝ в това да не си позволим да се стремим към каквото и да било. Тук става явно, че смисъла е оценяването, което е изражение на смисъла, а стремежа е изпитване на смисъла.


Свръхчовека на Ницше е образа на безкрайния смисъл, или на съществото, което непрестанно следва смисленото за него. Според Ницше смисленото за всяко същество е преодоляването на себе си и света в името на властта над себе си и властта над света. Това смислено съществуване е именно едно подсилване на волята за власт и неговият смисъл е изразен чрез смислените желани чувства, които ние изпитваме щом преодоляваме себе си и света, или смислените желани чувства, които ние изпитваме щом преодоляваме препятствия в името на нашите цели.


За Ницше смисъла е прагматичен, а прагматичното е основано на волята за власт. Тоест, нашето съществуване е неизбежно смислено, защото то ни представя една прагматична реалност. Висшият смисъл е трупането на власт, или е следването на прагматичните ни интереси.


Идеалът, или абсолютното смислено съществуване, е непрестанното преодоляване на себе си, което в същината си е отричането на настоящето с цел създаване на бъдещото. Тоест, идеалът е непрестанният стремеж, който е съпътстван от едно непрастанно усещане за смисленост, което може да бъде разбрано като най-желаното усещане което нашето същество може да познае.





Юнг


Моделът на психиката на Юнг ни представя човешката цялост като сбор от Архетипи. Тези Архетипи могат да бъдат разбрани като сборове от чувства, или изражения на оценките, символи, или изражения на ориентацията, и реакции, или изражения на действията. Следователно Архетипите са това, което ни позволява да взаимодействаме със света и дори можем да кажем, че Архетипите са същината на нашето преживяване.


Ако приемем, че нашето преживяване е всъщност преживяването на Архетипите, то става явно, че нашето преживяване съответства на чувствата, символите, и реакциите, които следват от оценяването, ориентирането, и действането. И тук става явно, че Архетипите са прагматични единици, които нашите прадеди са изградили.


Идеите на Юнг изхождат от идеите на Ницше. Тоест, Архетипите са единиците, които следват от волята завласт, като Архетипите се отнасят към различните измерения на волята за власт, или към различните начини по които волята за власт се изразява. Следователно прагматичната реалност, която Ницше предлага, е надградена чрез Архетипите на Юнг.


След като Архетипи могат да бъдат разгледани като Структурата позволяваща нашето преживяване и след като тази структура е колективна, а не просто индивидуална, можем да кажем, че структурата има обективно съществуване по силата на своето колективно съществуване. Тоест, Архетипите могат да бъдат разбрани като обективно съществуващи, което ги прави не просто субективни психични феномени, а ги прави обективни психични феномени. Следователно мога да кажа, че Архетипите могат да бъдат разбрани като „душевни същества“, а не просто като „субективни феномени“. Следователно субективната прагматична реалност на Ницше може да бъде разбрана като една обективна прагматична реалност, която се състои в душевните същества, които са Архетипите.


След като нашето преживяване е преживяването на тези душевни същества, то става явно, че ние преживяваме едно взаимодействие с „някакъв“ душевен свят. И също, става явно, че нашето съществуване е ограничено до този душевен свят. Това е така, защото структурата позволяваща нашето преживяване, или колективният душевен свят, изчерпва нашето преживяване, или нашето съществуване. Тоест, колективният

душевен свят, който изчерпва нашето преживяване, е волята за власт.


Юнг казва, че целта на човешкото съществуване е индивидуацията. Този процес може да бъде описан като интегрирането на всички Архетипи в една цялост, или като интегрирането на всички Архетипи в съзнаваното. Именно това е процесът, който носи смисъл в нашето съществуване. Тоест, смисъла се е крие в интегрирането на душевното. Следователно казваме, че целта на съществуването е индивидуацията и следователно, че процеса на индивидуация е смисъла на човешкото съществуване.


Индивидуацията на Юнг следва от Свърхчовека на Ницше. Тоест, когато ние се Индивидуализираме ние всъщност преодоляваме себе си и света с цел да развием себе си. Това развитие е висшият смисъл, защото ние изпитваме индивидуацията, или преодоляването, като висшото желано и следователно като висшото смислено. Тоест, да индивидуализираме себе си е да преодоляваме себе си, а да преодоляваме себе си е това, което всъщност искаме, защото го разбираме като висшото желано и следователно като висшото смислено.


След като структурите, които ни позволяват да познаем смисъла, са обективни, то казваме, че човешкият смисъл и висшите човешки цели не са просто субективни смисли и цели, а са смисли и цели, които съществуват в един колективен душевен свят. Тоест, човешкият смисъл и човешките цели са обективни душевни феномени.


Щом нашият смисъл е обективен, то става явно, че смисълът като такъв е обективен феномен и следователно мога да кажа, че смисъла е сакралното, или святото. И че човешкото съществуване е насочено към сакралното, или святото, защото е насочено към смисъла.





Максим Изповедник


Максим Изповедник разглежда съществуващото като йерархията на Божиите слова. Тоест, цялостта на съществуващото, вселената, всичкото, светът, или космоса може да бъде разбран като една йерархия на Божии слова.


Върхът на йерархията на словата е Бога. Тоест, всички слова биват събрани в Бог и всяко слово е създадено според Бога. Това значи, че причините, или смислите, зад съществуването на всяко „нещо“ са според съществуването на Бога.


Човешкото съществуване е изражение на Божието слово. И можем да кажем, че целият космос е изразен в човека, защото космоса като цялост е Божието слово. Тоест, образа на цялостта на космоса и образа на част от космоса са тъждествени. Следователно казвам, че човешкото съществуване ни разкрива същината на Божието слово.


Последната идея е сходна с тази на Юнг, в която се казва, че обективната реалност на цялостта е изразена в индивида, или в частта от цялостта. Тоест, Максим Изповедник предлага идеята, че обективната реалност на космоса е изразена в субективната реалност на индивида, или че нашата субективна реалност е изражение на обективната реалност на космоса. Тоест, чрез нашата субективна реалност ние неизбежно разбираме същината на реалността на космоса.


Ако разгледаме йерархията на човешките ценности, която е йерархията на човешките смисли, можем да кажем, че цялостта на човека е висшата ценност и е висшият смисъл. Именно тук виждаме Свръхчовека на Ницше и индивидуацията на Юнг, защото при Ницше стремежа към цялостта е стремеж към увеличаването на властта на цялостта на човека, а при Юнг стремежа към цялостта е стремежа към индивидуализацията на цялостта на човека. Следователно ако разгледаме йерархията на човешките ценности, която е йерархията на човешките смисли, можем да кажем, че цялостта на човека е висшата ценност и е висшият Смисъл. Това става явно и от това, че нашият „живот“ е напълно зависим от запазването на нашата материална и душевна ялост. Тоест, материалният разпад, или материалната смърт, и психическият разпад, или душевният разпад, са нежелани по силата на това, че нашата висша ценност е материалната и душевната цялост. Следователно смисъла на всички човешки дейности е събран в смисъла на цялостта на човешкото същество и именно по тази причина цялостта на човешкото същество е висшата ценност на човешкото същество.


Ако сега разгледаме йерархията на Божието слово, или йерархията на космичните смисли, виждаме, че цялостта на космоса, като колективен душевен свят, е висшата ценност на космоса. И именно тази цялост, или Бог, е събиращият смисъл на всички нейни части. Следователно смисъла на всяка част е според смисъла на цялото. Тоест, всяка част от космоса е според даден смисъл, който смисъл следва от ролята на тази част в смисъла на цялото.


След като йерархията на Божиите слова може да бъде разбрана като йерархията на космичните Смисли, то казваме, че цялостта на космоса осмисля всички части от космоса според себе си. След като всяка част от тази йерархия има собствен смисъл, мога да кажа, че йерархията на космичните смисли може да бъде разбрана като сбор от фрактални смисли. Следователно йерархията на космичните смисли ни показва, че космоса е една фрактална смислена структура.


За да разберем това по-добре трябва да кажем, че човек, като едно изражение на смисъла, носи собствен смисъл съответстващ на неговата цялост, и се намира на определено ниво в йерархията на смислите в която казваме, че по-ниските нива на йерархията биват осмислени чрез смисъла на човека, а едновременно с това по-високите нива на йерархията осмислят смисъла на човека. Тоест, йерархията на смисъла е йерархия на осмисляне в която всяко ниво на йерархията бива осмислено от по-високите нива, а всяко ниво на йерархията бива осмислено от върхът на йерархията, който е цялостта на космоса, или Бога.


Целите на човека сочат към смисъла, който е човека, но едновременно с това сочат към смисъла на цялостта. Тоест, стремежа към висшата цел на човека е едновременно път към цялостта на човека и към цялостта на Бога. Следователно казвам, че целите на човека пасват на целите на космоса. Тогава става явно, че да следваме пътя към висшата цел е правилното според субективната и според обективната гледна точка. И още, че отричането на пътя към висшата цел е грешното според субективната и според обективната гледна точка. Тоест, добрият човек е добър за себе си и за космоса, а злият човек е зъл за себе си и за космоса.





Дънов


Дънов разглежда висшата цел на човешкото същество като единството с Бога. Това единство с Бога е това, което носи радост и щастие на човека.


Идеята на Дънов за единството с Бога може да бъде разбрана като Свръхчовека на Ницше и iндивидуализацията на Юнг. Това става явно щом разгледаме мислите на Дънов по отношение на спасението на човека, което спасение е именно процеса на достигането до единството с Бога. Дънов казва – „Човек трябва да се спасява във всеки един момент“. Тоест, спасението е процес.


Процеса на спасението може да се разглежда като тъждествен с процеса на стремежа на Свръхчовека и Процеса на индивидуализацията. Дънов набляга на това, че единството с Бога е това, което човек иска, защото е това, което носи радост и щастие. Следователно можем да кажем, че Дънов ни разкрива факта, че процеса на спасение е висшата цел като висшото желано, по същият начин както Ницше ни разкрива, че стремежа към власт е висшото желано, и по същия начин както Юнг ни разкрива, че индивидуализацията е висшото желано. Следователно можем да кажем, че според Дънов смисъла се крие в спасението, като процеса на приближаването до единството с Бога.


За Дънов отношението ни с Бога бива изразено чрез нашето материално и душевно съществуване. Тоест, нашите материални и душевни действия определят нашето отношение с Бога. Правилното отношение с Бога е именно това единство с Бога, а погрешното отношение с Бога е разделението от Бога. Следователно нашето отношение към материалния и душевния свят може да се разбира като нашето отношение с Бога.


Идеята за отношението с Бога може да се разгледа в контекст на идеите на Максим Изповедник. Това ни показва как правилното отношение с Бога движи човека към неговата индивидуална цялост, но едновременно с това движи и космоса към неговата цялост. Именно по тази причина смятам, че Дънов казва „Цялото небе и цялата земя се радва на онези, които служат на Бога с любов.“. Тоест, че всичко съществуващо се радва щом човек се движи към целта си. И тук виждаме значението на правилното отношение към йерархията на смислите – щом човек се движи към целта си, то този човек се движи и към целта на космоса. И именно тук виждаме същината на нашият неизбежен и непрестанен стремеж към доброто – всичко се стреми към целта на върха на йерархията на смислите, а целта на върха на йерархията на смислите следва от целта на всяка индивидуална част. Именно затова и целта на всяка индивидуална част е да бъде радостно и щастливо.


Щом разгледаме висшата цел на човека като съответстваща на висшата космична цел, то става явно, че целта на човешкото същество е да е в процес на движение към цялостта,която цялост трябва да бъде едновременно разбрана като индивидуалната и колективната. Тоест, правилното отношение с Бога носи радост на човека и на космоса, а погрешното отношение с Бога носи тъга на човека и на космоса.


За да разберем гореспоменатото по-добре трябва да разгледаме образа на Христос като изражение на висшата цел на човека и космоса. Тук виждаме какво значи Христос да бъде „Пътя, Истината, и Живота“ - Пътя е пътят на стремежа към власт, на Индивидуализацията, и на Спасението; Истината е правилното отношение с реалността, или правилното отношение на смисъла на човека със смисъла на космоса; Живота е крайната цел на пътя, който е Христос.


Тук разбираме и истинното значение на „живота“, а именно живота като изпитването на пътя към висшата цел на човека, или „живота“ като стремежа към власт, индивидуализацията, и спасението. Тоест, ние сме единствено живи щом сме в процеса на движение към цялостта. И именно тук виждаме, че единството с Бога е живота, и че няма живот отвъд единството с Бога.


Живота е тогава щастие и радост, а всичко останало е смърт. Тоест, за да кажем, че сме живи трябва да сме щастливи и радостни, а за да бъдем щастливи и радостни трябва да бъдем според смисъла си и според смисъла на космоса, или с други думи – да живееш е да си според Христос, а да си според Христос е да се стремиш към своята и към космичната цялост, а да се стремиш към своята и космичната цялост е да познаеш радостта и щастието.




Заключение


Какво е Смисъла?


Нашата реалност е изчерпана от нашето съществуване. Тоест, ние не знаем нищо отвъд нашето съществуване.


Нашето съществуване ни се разкрива чрез нашата природа, или чрез формата на нашето същество. Тоест, ние познаваме реалността на нашата природа, или на нашата форма.


Природата и формата ни се разкриват като една прагматична реалност, която е характеризирана от оценяване, ориентиране, и действане. Ние постоянно оценяваме, което поражда нашите цели и нашите страхове, ние постоянно се ориентираме в отношение на нашите цели и страхове, и ние постоянно действаме според ориентирите на нашата цел.


Нашето съществуване, или нашата реалност, може да бъде разбрана именно като прагматичната реалност на оценяването, ориентирането, и действането. След като ние изпитваме оценяването, ориентирането, и действането като смислени то става явно, че когато говорим за смисъл ние говорим именно за тази прагматична реалност. И следователно прагматичното изчерпва смисленото.


След като нашата реалност е прагматичната реалност и след като прагматичното изчерпва смисленото, то става явно, че нашата реалност е смислена.


Субективен ли е Смисъла?


Съвременното разбиране за смислеността на обективния свят следва тази структура – „Реалността е разбрана по определен начин, защото човек я пречупва през себе си. И следователно тази пречупена реалност е смислена за човек, защото тя е неговата субективна реалност, която пасва на неговата природа. Тук виждаме, че човек не може да познае истинната обективна реалност, или реалността преди пречупването. И следователно виждаме, че тази истинска обективна реалност е непознаваема и следователно е безсмислена за човека.“.


Въпросната „истинна обективна реалност“ е материалната реалност, която в съвремието бива разбрана като входящата информация на нашето съществуване. Тоест, според съвремието източника на входящата информация на нашето съществуване е тази „непознаваема истинна обективна реалност“. Ако обаче разгледаме обективното като отнасящо се не към входящата информация, а към това, което обработва тази входяща информация, то става явно, че човешката природа е обективна. Това е така, защото хората споделят тези механизми.


Въпросните механизми са именно структурите изискващи нашите прагматични разбирания, а тези структури са очевадно споделени във всички хора, а дори можем да кажем и във всички живи организми. Следователно можем да кажем, че споделените структури, които изискват прагматичните разбирания на всички живи същества, са една колективна реалност, която следователно е и една обективна реалност. Тоест, тук казвам, че споделените основи на нашата субективна прагматична смислена реалност могат да бъдат разбрани като една обективна прагматична смислена реалност.

Какво е Обективната Прагматична Смислена Реалност?

Ако приемем, че нашата субективна прагматична смислена реалност е изражение на обективната прагматична смислена реалност, или е изражение на споделените структури, които пораждат нашата субективна прагматична смислена реалност, то става явно, че можем да познаем обективната реалност чрез субективната реалност, защото второто следва образа на първото. Следователно обективната реалност може да ни бъде позната от нашата субективна реалност и тогава смисъла на субективната реалност е изражение на смисъла на обективната реалност.


След като субективната реалност се състои от оценяването, ориентирането, и действането, то неизбежно и обективната реалност трябва да бъде съставена от оценяване, ориентиране, и действане. И следователно казваме, че обективната реалност неизбежно създава цели, ориентира се според тези цели, и действа според ориентацията си по отношение на целите си.


Субективната реалност е едно изражение на обективната реалност, но едновременно с това е и част от обективната реалност. Следователно обективната реалност е съставена от свои изражения и по тази причина казвам, че обективната реалност е фрактална структура от субективни реалности.


Смисъла на субективната реалност е изражение на смисъла на обективната реалност като обективната реалност събира смислите на субективните реалности в един общ смисъл. Този общ смисъл е обективната реалност. И именно тук виждаме, че смисъла на цялостта на обективната реалност е събиращото смислите на частите на обективната реалност, или на субективните реалности. Следователно всяка част от обективната реалност е смислена според обективната реалност, а смисъла на субективната реалност, като част от обективната реалност, е участието й в обективната реалност.


Каква е Ролята на Субективната Прагматична Смислена Реалност в Обективната Прагматична Смислена Реалност?


Смисъла на субективната реалност е изражение на смисъла на обективната реалност и следователно субективният смисъл сочи към обективния смисъл. Така субективното нежелано е изражение на обективното нежелано и субективното желано е изражение на обективното желано. И именно в този контекст – обективната цел е съответстваща със субективната цел. Тоест, целта на обективната реалност е съответстваща с целта на всяка от субективните реалности. Следователно посоката на субективната реалност следва от посоката на обективната реалност. И следователно посоката на обективната реалност следва от посоката на субективната реалност. Тогава казвам, че за да разберем целите на обективната реалност трябва да разгледаме целите на субективната реалност. И дори повече – разберем ли целите на субективната реалност ние вече сме разбрали и целите на обективната реалност.






БИБЛИОГРАФИЯ

- Ницше:

Nietzsche, Friedrich Wilhelm, 1844-1900. Beyond Good and Evil : Prelude to a Philosophy of the Future. London, England ; New York, New York, USA :Penguin Books, 1990.

Nietzsche, Friedrich Wilhelm, 1844-1900. Thus Spoke Zarathustra : a Book for All and None. Cambridge :Cambridge University Press, 2006.

- Юнг:

Jung, C. G.. (1959). The archetypes and the collective unconscious. London, Routledge & K. Paul.

Jung, C.G. (1968). The collected works of C.G.Jung: Vol. 09 pt. 2. Aion: Reasearches into the phenomenology of the self. Princeton University Press.

- Максим Изповедник:

Bahrim, Dragos (2008), The Anthropic Cosmology of St Maximus the Confessor. - http://www.agape-biblia.org/literatura/The-Anthropic-Cosmology-of-St-Maximus-the-Confessor.pdf

Tollefsen, Torstein (2008), The Christocentric Cosmology of St. Maixmus the Confessor . Published to Oxford Scholarship Online. Oxford Univeristy Press.

- Дънов:

Дънов, Петър, 1864-1944, Сила и Живот: Том 1, София, България; Издателство „Захарий Стоянов“ и „Бяло Братство“, 2014 г.

Дънов, Петър, 1864-1944, Сила и Живот: Том 2, София, България; Издателство „Захарий Стоянов“ и „Бяло Братство“, 2006 г.




Актуализирано: апр 15

Изкуството тези дни е един консуматорски спектакъл. Това може да е една твърде силна позиция, особено когато не е аргументирана. ,,Как така изкуството да е консуматорско? Не е ли точно то възвишеното, което ни измъква от злободневието и ни напомня за сюблимното?’’


Изкуството отдавна е слуга на идеологията. Картините на Рубен са имали за цел да затвърдят върховенството на църквата и Бог, което да накара народа да им се подчинява. Абстрактните картини на Д. Полък, например, са били спонсорирани от американската държава, за да демонстрират свободата на духа в Западния свят пред назадничавостта в Източния блок и СССР. В текущата корпоративно-консуматорска идеология филми като Avengers, Star Wars, Harry Potter и тн., заедно с турските сериали и мелодрамите, използват Фройдовата теза за ,,сбъдване на желанията’’, за да печелят средства. Тази теза, в по-модерната ù интерпретация в сферата на психологията гласи, че има произведения на изкуството, които съобразяват своето съдържание със зададени в културата шаблони и модели, за да доставят удоволствие на мозъка, използвайки утвърдени ,,разкази’’(от англ. език narratives). Примери за такива разкази са ,,доброто побеждава злото’’, ,,културният и умният пребъдва над глупавия’’. Колкото и удобни, тези романтични сценарии не са неизменна част от битието, а са теми, по които се водят и нашите мозъци и очаквания, и изкуствата в опита си да ни впечатлят. Тези впечатления и удоволствия съответно водят до парични печалби, които са в основата на развитието на модерния бит.


Така, с напредъка на психологията и психоанализата, изкуствата започват да използват различни видове техники, описани от тези сфери, за да ни задоволят максимално, следователно и да спечелят най-много, понеже ние в голяма част от времето търсим сензитивно удовлетворение на всяка цена. Използването на теории в изкуството обаче води до еднообразност, тъй като психологията и психоанализата са идентифицирали няколко основни трика за въздействие над публиката. Това води до феномена на популярните песни - те са абсолютно еднообразни и всяка една прилича на всяка друга. Същото е и с популярните филми - едни и същи герои, едни и същи сценарии, едно и също развитие и развръзка.





В духа на У. Бенямин виждаме как изкуството се преселва и в живота, а с него и идеологиите, а и модерните психоаналитични трикчета и разкази. Миналата вечер бяхме свидетели на такъв разказ използван в ,,живота’’. Кубрат Пулев и Антъни Джошуа се биха, но сякаш истинското зрелище се проведе преди и след самата битка. Видяхме как ,,културния ,,англичанин’’’’ Джошуа победи ,,глупавия селянин от България’’. Един класически разказ в очите на англичаните: културните те, срещу глупавите селяни от Източна Европа. Този разказ се разви пред очите ни, а всичко беше силно контролирано. Видеата на ,,крещящия Ганя’’ излязоха от екипа на Джошуа, а самата среща беше излъчена от една единствена медия, силно и явно пристрастна към разказа на Джошуа.


Развоят на битката нямаше голямо значение за повечето хора извън България. Резултатът беше почти сигурен от самото начало - световен шампион, по-силен от Кубрат във всяко отношение. В този смисъл мачът беше предрешен. Това остави свобода на англичаните и Джошуа да се развихрят в издействането на подобаващ разказ. Естествено, Пулев най-вероятно е получил и добро възнаграждение в замяна на участието си в него.


Единственото, за което можехме да се надяваме, е една случайна победа в самия боксов мач, която да разстрои комфорта на англичаните. За жалост, Пулев не успя да се справи и с тази задача и им осигури още по-голямо задоволство от това да продължават с действия, изразяващи тоталната им самовлюбеност. Точно както Брекзит.


Естествено в разказите винаги има и частица истина, иначе нямаше да могат да се налагат така силно и лесно. Тоест, да, Пулев и българите със сигурност сме от части селяни, а англичаните и Джошуа са от части по-културни от нас, но дано хората, които избързаха да възроптаят срещу ,,селянията’’ на Кобрата и да се тихо да се изчервяват от ,,маниерите” на Джошуа да си дадат сметка, че много от нещата в света са разкази, вместо обикновен бит - това важи и по отношение на интересите на България, и срещу тях.